"Алхимикът"

Заглавие:
Автор: Паулу Коелю
Изтателство: Обсидиан
Жанр: а де?
Страници: 160
Вид: Настолна книга (заемка от една позната)
Резюме: "Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.
Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по този начин завършва историята на Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореадите.
-Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
-О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те.
- В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? – отговорили изненадани ореадите. – Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
-Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше над брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.
-Каква хубава история! – рече Алхимикът.”
Лично мнение: Окей, предполагам една грамада народ обожава тая книга. Е, аз не съм от тази грамада. Много съжалявам, но не мога да харесвам нещо, което ме кара да се чувствам по-тъпа отколкото съм всъщност. Едно и също нещо беше повторено - отново и отново и отново. Едва ли не ние сме тъпи и ако не ни го повтори няма как да схванем за какво иде реч. И по принцип цялата книга беше написана прекалено постно. Просто не е по мой вкус. Схванах посланието от написаното, но това не променя факта, че прочетеното нася в мен повече физиономии на отегчение и мръщене, отколкото някакви положителни емоции. Ако не беше book club, където трябваше да я четем въобще да не съм си губила времето.
Оценка: 2.5 от 5 (има изгледи да придобие вид на книга)