Бьорнстад (Бьорнстад 1) от Фредрик Бакман

Заглавие: Бьорнстад (Бьорнстад 1)

Оригинално заглавие: Björnstad
Автор: Fredrik Backman/ Фредрик Бакман
Жанр: реалистичен фикшън, драма, съвременен
Вид: настолна книга
Резюме (от корицата): Какво означава един отбор за малък град насред гората? Какво означава спортът за едно семейство? Какво означава един-единствен мач за хора, които се борят за оцеляването си?

Всичко.

Означава чисто и просто всичко.

„Бьорнстад“ е първата част от поредица книги за едно малко място с големи мечти. В романа се разказва за безсмъртното приятелство на петнайсетгодишни момичета и за седемнайсетгодишни момчета, които играят хокей и носят цял един град на раменете си, както и за ужасните неща, които правим понякога, за да успеем.

Разказва се също за Петер, който се връща у дома след края на кариерата си като професионален хокеист, за да изгради един модерен клуб, и за Мира, която жертва адвокатската си кариера, за да заживее в гората с мъж и деца. Това е сага за спорта и семейството и за това докъде сме готови да стигнем, за да предпазим децата си.

Не веднъж навярно съм казвала, че съм човек, който обича аудио книги доста, и също така почти непрестанно слуша някоя. Рядко чета физическа книга, просто защото съм хиперактивна и книгата трябва да е доста интересна, за да стоя на едно място и да я чета физически. Обяснявам всичко това, за да обрисувам картинката на това, как това една от физическите книги, които имах щастието да прочета с такъв ентусиазъм и интерес, какъвто не съм имала от много много време. 

Наистина невероятна книга. Фактът, че се говори за хокей, спорт от който никога не съм се интересувала или гледала и все пак ми задържа вниманието, говори сам по себе си. 

Историята има толкова много човешки фактор и дълбочина. Нищо не е спестено. Знаеш много добре защо героите реагират по начина, по който реагират. Дори тези, които не харесваш си даваш сметка защо са такива. Може да не си съгласен с действията им, но си наясно защо са там. Мисля, че затова книгата ми хареса толкова, именно защото всеки от героите имаше пълнота и звучеше толкова реалистично. На няколко пъти дори ми идееше да се разплача. Наистина човечна книга.

Начинът, по който описва ситуациите те кара да се пренесеш там. Да не говорим, че част от нещата определено не са моменти, на които би искал да присъстваш. Но са важни събития, които си мисля, че някой хора имат нужда прочетат и да се замислят хубаво за тях. Ако книгата нямаше толкова ругатни може да мине дори за нещо, което някой точно навлизащ в пубертета да прочете, просто защото има какво да научи за нещата, които не бива да прави и тези, които може да направи, за да ги промени. И макар да присъстват нелицеприятни думи, но също така думи, които всеки е чувал в един момент в живота си (дали му харесва да ги използва или не, или дори да ги чува е друг въпрос), те не изглеждат пресилени. Напротив, изглеждат на място. Защото обрисуват картината, такава каквото е - грозна и неприятна, но истинска. 

Хареса ми също как започваше главите с нещо като отварящо изречение, не пряко свързано с историята в книгата, а по-скоро като поставяне на факт и след това до края на главата го затвърждаваше, даваше отговор ако е било въпрос или допълваше общата сюжетна картина с него.

Истината е, че на много неща може да научи тази книга, жалко че повечето от хората не обичат да се учат. 

Но, стига суперлативи, нека спомена и едно от нещата, което не ми допадна. Харесвам начина на писане на Бакман, но във всяка глава така си извърта думите, че някак си изглежда всякаш иска да създаде следващия голям цитат, който да си татуираш. Все едно пресилва на места това. Прилича ми на мен, когато едно време пишех и нарочно слагах някакви завъртяни думи на места, удрящи право в екзистенциалната мишена, с идеята че това ще хареса на хора, които ще го четат. Мислех си, ето тоя цитат ще избие рибата. И макар сто процента авторът да не си е мислел подобни "възвишени" неща, пак на всяка глава имаше така построено изречение, че ако имаш тефтер с любими цитати, вече 20 страници от него да са запълнени с тях. Не казвам, че има нещо лошо в това, просто на места изглеждаше пресилено (но понеже като цяло книга ми хареса доста, това не значи че не си извадих половината от тия цитати, което идва да каже, че автора си е свършил работата). 

И все пак да не забравяме кой бе първия цитат, който видях, когато отворих книгата и ме накара да си купя - "Самотата е невидима болест." 

Определено бих препоръчала книгата. Смятам, че е нещо което човек трябва да прочете. Може би няма да е за всички, особено ако не сте фен на дълбоки герои и сложни драматични истории, но е нещо което оставя следа. 

"Омразата може да бъде силно стимулиращо чувство. Светът става по-лесен за разбиране и по-малко ужасяващ, ако раделяш всички на приятели и неприятели, на добри и лоши, на ние и другите. Най-лесният начин да стоплиш една група не е чрез любов, защото любовта е трудна, поставя изисквания. Омразата е лесна." 

***

"Големите тайни ни превръщат в малки хора..."

***

"Да бъдеш родител означава вечно да се чувстваш като твърде малко одеяло. Колкото и да се опитваш да завиеш всички, все на някого ще му е студено."

***

"Ние сме лоши губещи, защото добрите губещи са тези, които губят често."

***

"Спортът ни дава единствено мигове. Но какво е животът, Петер, ако не просто един миг?"

***

"Никога не се доверявай на хора, които си нямат нещо, което обичат неконтролируемо."

***
"Най-ужасните събития в живота ни имат такъв ефект: винаги си спомняме, по-ясно от всичко останало, последните щастливи мигове, преди всичко да рухне."
***
"Всички хора имат хиляди желания, преди да им се случи трагедия, но след това имат само едно."

Като почнах книгата не знаех, че HBO Европа са направили сериал по нея. Ако не сте чели книгита или не знаете за какво става дума в нея, бих пропоръчала да не гледате трейлъра по-долу, защото аз бях горе-долу до средата на книгата и го гледах и ме спойлна доста.