Оригинално заглавие: Franny and Zooey
Автор: Дж. Д. Селинджър
Издателство: ИК "Дамян Яков"
Жанр: фикшън
Вид: настолна книга/заемка от библиотеката
Страници: 175
Резюме (от книгата): Въпреки яркото слънце времето в неделната сутрин беше такова, че пак трябвате да се обличат палта - не можеше да се ходи по сако, както беше през цялата седмица и както всички се надяваха да се задържи за големия уикенд, уикенда на мача с Йейл. От двайсет и няколкото младежи, очакващи на гарата своите момичета да пристигнат с влака в десет и петдесет и две, отвън, на студения открит перон, чакаха не повече от шест-седем души. Останалите, гологлави, пушеха на малки групички - двойки, тройки, четворки - в отоплената чакалня и разговаряха помежду си с такъв нетърпящ възражение академично-догматичен тон, като че всеки от тях на свой ред изясняваше веднъж завинаги някакъв извънредно спорен въпрос, който останалият, извънуниверситетски свят бе обърквал и заплитал, умишлено или не, векове наред.
Лейн Коутъл, облечен в шлифер "Бърбъри" явно с вълнена подплата, беше едно от онези шест-седем момчета вън, на открития перон. Или по-скоро, хем беше с тях, хем не беше. От десетина и повече минути той нарочно се беше отдръпнал по-далече, за да не го заговарят, и стоеше облегнат на сергията с безплатни четива на дружество "Християнска наука", пъхнал ръцете си в джобовете на палтото, защото нямаше ръкавици. Беше с червеникаво-кафяв кашмирен шал, който се бе измъкнал от яката и почти не го пазеше от студа. Изведнъж Лейн разсеяно извади дясната си ръка от джоба на палтото и понечи да оправи шала, но докато посягаше, размисли и бръкна под шлифера. Извади от вътрешния джоб на сакото си едно писмо и веднага го зачете с полуотворена уста...
Лично мнение: Тази книга не знам как бих могла да я опиша точно. А може би е точно това - тя не може да бъде описана точно. В това и е чара, предполагам. Но определено това е въздействаща книга. Четеш я, питаш се какво четеш и в следващия момент една крушка нейде в мозъка ти почва да примигва напевно, нашепвайки ти за какво иде реч. Лично според мен това беше книга по-скоро представяща тънката линия между гения и лудостта. Неминуемо това, че знаеш прекалено много ти се отразява. Неминуемо всички останали около теб, които се бият в гърдите че също го знаят (а то така очевидно им е написано на нихилистичните челца, че не е така) започват да те отвращават. Както казва Франи "Всичко е само его, его, его!" И ти се гади от него разбира се. Поглеждаш се сутрин в огледалото и ето го пак - ЕГО!!! Когато цял живот си бил високообразован и всички в семейството ти са били такива апотеози на дълбокомислието и "мозъчния хепатит Б" неминуемо системата започва да се пропуква. И всяко от децата Глас е жертва на тази система. Всяко носи "пукнатините" в себе си или по-лошо оставя пукнатини в живота на останалите. И за какво го всъщност е целият този шум? Защо ни е да си лъскаме обувките преди радиошоу? Вие знаете ли отговора? Защото Дебелата Лелка слуша. А ние не бива да я разочароваме! Никога!
Оценка: 4.5 от 5 (невероятна)
0 крилати мисли:
Публикуване на коментар