"Никога не ме оставяй" на Кадзуо Игигуро

Заглавие: Никога не ме оставяй
Оригинално заглавие: Never Let Me Go
Автор: Kazuo Ishiguro/ Кадзуо Игигуро
Жанр: антиутопия/дисутопия/фикшън
Вид: аудио книга
Резюме (от корицата): "Никога не ме оставяй” е разтърсващ разказ за нашата невинност и загубите, които понасяме. Като деца Кати, Рут и Томи учат в училище-пансион за богати в разкошната английска провинция, където царят тайнствени правила и където учителите непрекъснато напомнят на питомците си колко са специални и привилегировани. Години по-късно Рут и Томи отново се появяват в живота на Кати и тя за пръв път обръща поглед назад към споделеното им минало, за да се опита да проумее какво именно ги е правело толкова специални и как привилегированото им положение се е отразило на по-късния им живот. Английският писател от японски произход Кадзуо Ишигуро (роден 1954 г. в Нагасаки) е автор на общо шест романа, сред които „Остатъкът от деня”, спечелил наградата „Букър” и превърнал се в международна сензация. През 1995 г. кралицата го награждава с Ордена на Британската империя за особени заслуги към английската литература, а френското правителство го прави през 1998 г. Кавалер на Ордена за изкуство и литература.

Лично мнение: Както може да се очаква основен стимул за тази книга ми беше факта, че когато я почнах вече вървеше трейлър на филма по нея и Андрю Гарфилд допринасяше доста за подсилването на желанието - не за друго от любов към него... искам да кажа книгата. Та трябваше да знам какво става в нея преди да гледам филм. Закон!
Честно казано нямах определени очаквания относно творбата - беше дисутопия, филмира, имаше я на аудио книга: нищо не ме спираше пред това да я прегледам.
Не бих казала, че книгата е за всеки, на мен самата на места ми беше трудна за разбиране и може би заради това в GoodReаds съм й дала оценка 2, което от където и да го погледнеш е ужасно ниско. Обикновено когато дам подобна оценка тя носи след себе си стабилно недоволство и хулене по сюжет, герои или нещо друго, което ме е изнервило. За съжалянеие обаче това е било преди три години - нямам никакъв спомен какво е било, освен че със сигурност е имало такова. Единственото, което помня, че обществото, в което живееха беше болно; не като разболяло се и трябва да се лекува, болно в главите, не-здраво мислене - в общи линии отглеждаше децата, за да порастнат и да бъдат добри донори и след като се износят просто ги оставяше да доизживеят дните си. Не стигаше това, ами и те самите бяха клонинги на други хора. Сбъркана работа, но така е в дисутопиите.
Единственото по-трагично от това, че не помня сюжета в детайли, е това че дори не помня дали съм гледала филма и ако съм го гледала дали кадри от него не ми се сливат с общото действие в книгата и да не би мозъка ми просто да заменя актьорите от филма директно с героите от книгата. Доста объркващо!
Ако харесвате дисутопии навярно ще ви хареса. Стилът беше хубав, но като че ли историята ми беше някак мудна (до колкото помня). Определено ще ви накара да се замислите. Дали е правилно едно общество да се държи по този начин със своите членове и дали ако си клонинг се води, че си част от това общество изобщо? Можем ли да съдим човек за отношението му друг, когато този друг дори не е истински човек, а "копие" на такъв. Добра ли каузата да се отнема от създаденото генечно всместо от първоисточника? И какво ако генетично също има чувства? Какво ако макар "копие" в него също има човечност? Кое е правилно и кое грешно?
Вие ми кажете.
Оценка: 3 - добра;

 Лин