Аз съм Номер четири от Питакъс Лор

Заглавие: Аз съм Номер четири (Lorien Legacies #1)
Оригинално заглавие: I Am Number Four (Lorien Legacies #1)
Автор: Pittacus Lore/ Питакъс Лор
Жанр: паранормална фантастика
Резюме (от корицата): 
В началото бяхме група от деветима.
Трима ги няма, мъртви са.
Останахме шест.
Те ни преследват и няма да спрат, докато не убият всички ни.
Аз съм Номер Четири.
Знам, че съм следващият.

Джон прилича на съвсем обикновен тийнейджър, но външният му вид няма нищо общо с истината. Джон крие дълбока тайна. Той е един от деветимата невръстни лорианци, които напускат планетата си заедно със своите Пазители, за да се спасят от нападението на вражеската планета Могадор. Те са единствените оцелели и на техните плещи лежи отговорността за спасяването на расата им. Сега са разпръснати по Земята, без никой от тях да знае самоличността и местонахождението на останалите - предпазна мярка срещу воините от Могадор, които няма да се спрат пред нищо, докато не ги унищожат. Времето притиска преследвачите, защото всеки един от лорианците ще развие дарби, за които не е и сънувал. И тези нови способности ще бъдат решаващи в битката със злото, което не смята да се ограничи само до унищожението на Лориен. Следващата стъпка е Земята. Никой не е в безопасност.
Джон Смит, или Номер Четири, се мести от град на град заедно със своя Пазител, Анри, още при първите сигнали за наближаваща опасност. Всеки дом за тях е временен. Познатите им са временни. Приятелството е лукс, който трудно могат да си позволят, заради тайните си.
Този живот, изпълнен с несигурност и страх, кара Джон да се чувства нещастен. Тинейджърът копнее за нормално всекидневие, постоянен дом и близки приятели. Трудно му е да приеме, че се налага да лъже хората около себе си. Ако не следва правилата за оцеляване обаче, рискува не само собствения си живот, но и бъдещето на расата си. Целта на оцелелите бегълци е да се завърнат на Лориен и да й вдъхнат нови сили. Засега не са изгубили надежда, защото знаят, че планетата им все още диша, но това едва ли е задълго.
Последната опасност от разкриване отвежда Джон и Анри в Парадайс, Охайо – малко, спокойно градче, в което се надяват, че ще останат незабелязани. Джон тръгва на училище и още на първия ден се влюбва в най-красивото момиче, което някога е срещал, сблъсква се с училищния побойник и открива истински приятел. Всеки следващ ден го изправя пред нови и неочаквани проблеми, с които ще трябва да се научи да се справя. А залозите са повече от високи.

Атмосферата на надвиснала опасност в книгата кара читателя да тръпне в очакване и да прелиства страница след страница, само и само за да разбере какво се случва по-нататък. Това е една от онези книги, които те държат буден до малките часове. Напрегнати ситуации, неочаквани обрати, приключения, романтика – всички съставки на увлекателния роман са преплетени, за да се получи една завладяваща история.
Със своя ясен и динамичен език Лор превръща фантастичното приключение в реалистично събитие – веднъж посегнал към романа, човек забравя, че става въпрос за измислени герои, а не за близки приятели. Той ни въвежда в един нов свят, паралелен на нашия, в който всички сме реални участници и потенциални потърпевши.
Дали Джон ще оцелее? Дали ще разбере кои са магическите му способности? Дали ще спечели любовта на красавицата? Дали ще се справи с побойника? Дали ще успее да запази новия си приятел? Това са все въпроси, на които той сам ще трябва да намери отговорите.

 Като начало - уоу, за дългото ревю, което някой си е направил труда да направи на книга в GoodReads - повече от половината дори не прочетох. Не знам как някой е намерил да изпише толкова много, за нещо за което аз самата не намирам думи дори да го опиша. Ужасна книга. И си мислех, че няма по-ужасно от нея, докато не гледах филма. Хубави актьори и прочие, талантливи и какво ли още не, но леле, дали една приятелка не заспа на него от скука и дали не трябваше да се насилвам да доизслушам книгата?! Една дума само - мъчение. 

Да, знам че ужасно много хора я харесват и прочие (трудно ми е да го възпрема наистина, но всеки е различен), но аз не съм от тях. И със следващото по-долу не целя да обидя никой любителите на поредицата. Това е лично мнение и се надявам да го оцените така както аз оценявам вашето =)
Какво мога да кажа за книгата наистина? Определено не ми хареса - действието ми се видя мудно, историята не особено интересна (не съчувствах по никакъв начин на главните герои, напротив молех се автора да ги убие по-бързо), от героите единствения що годе симпатичен, който изглежда бе наясно и в състояние да се справи със случващото беше Шест. В началото реших, че навярно причината е в мен, може би просто извънземните истории не бяха за мен - е, не, защото съм чела и други и нямах този проблем с възприемането, а факта че не само аз смятам така ми дава сили да вярвам, че вина като цяло няма, а е просто лична оценка за изчетеното.
Наистина ми бе трудно да си обясня защо бе необходимо да чета за някакви ужасно глупави неща, докато стигнем до истинския екшън и поне малко интересното. Имаше глави, в които практически нищо не се случваше. Все едно бяха казали на автора: "Гледай, пич, тука трябва да напишеш една книга колкото да не е без хич, ама условието да е към-то 300-тина страници. Пиши, струвай, ама да изкараш бройката." и той писал ли писал неща дето няма нужда от тях. И тъй като аз не съм фен на бавното действие както може да се очаква, когато някоя книга почне да ми дотяга почвам да се моля някой от нея да умре, поне нещо интересно да се случи. Съжалявам, но наистина това един от безпогрешните методи да разбере, че не харесвам някоя книга - по средата съм и вече искам всички герои да измрат, просто защото историята не ми дава нищо друго освен напразни нерви. (Дам, нервя се на книги, че не оправдават очакванията ми)
Признавам, че в началото звучеше сравнително интересно и тогава - бам, смотан живот, как ме откри? Интересна идеята наистина, но не мисля че е нещо за човек като мен. На мен ми дай действие на всяка глава или поне нещо, което да го подклажда до края, а тук какво... мудно и полека докато не дойде бързата част... Все едно беше сиртаки, ама едно такова досадно и безкрайно, от което нито се кефиш на песента, нито на хората с които танцуваш на нея, а тя няма край.

Оценка: