"Предимствата да бъдеш аутсайдер" от Стивън Чбоски

Заглавие: Предимствата да бъдеш аутсайдер
Оригинално заглавие: The Perks of Being a Wallflower
Автор: Stephen Chbosky/ Стивън Чбоски
Жанр: реалистичен фикшън
Вид: аудио книга
Резюме (от корицата): Чарли е на шестнайсет, срамежлив, затворен в себе си, интелигентен отвъд годините си, но въпреки това неопитен във взаимоотношенията си с околните... той е аутсайдер. Сблъсква се с проблеми, типични за възрастта – момичета, училище, търсене на себе си. Поне така изглежда на пръв поглед. Но в писмата, които адресира до неназован „приятел”, наяве излиза необикновения му поглед към света. Чарли внимателно наблюдава хората около себе си, интересно му е дали живеят живота си така, както биха искали, и се опитва да определи собственото си място под слънцето. Да стои и наблюдава живота отстрани му предлага уникална перспектива. Но е време да разбере какво е да си в центъра на събитията... Сътресения в семейството, първа любов, нови приятели, купони, чувства, които досега не е изпитвал, и книги, за които никога досега не е чувал – светът на Чарли се преобръща на 180 градуса за една година. За всички тези неща той разказва в писмата си. В тях споделя и тайната, която го е превърнала в човека, който е.

Лично мнение: Поредната книга, по която има правен филм. Какво мога да кажа? Така де мислех, че вече се знаем добре - просто обичам книги, по които има направен филм, защото мога да ги прочета и после да гледам филма, правейки сравнение между двете. Още повече, че като че ли нещо от вътре ми казва, че щом някой се е наел да филмира творбата, то явно си има причина и аз определено искам да разбера каква.
Признавам, че нямах конкретни високи очаквания за книгата и все пак ми допадна. Стилът ми допадна, беше необичаен, при който главния герой - Чарли все едно пише на непознат, който вярва ще го изслуша и разбере, без да го съди. До последно не стана ясно дали този непознат е реален. Аз честно казано доста се питах за това, тъй като лично също съм писала по този начин, но в дневник, а там реално можеш сам да решиш към кого ще се обръщаш и това не винаги е баналното "Скъпо дневниче..." Точно тази част от историята я разбрах повече от добре, просто защото съм била там и ми е идело да разкажа на някого за всичко, което ми тежи и притеснява, а не съм можела по една или друга причина да го споделя. Листът обаче не съди. Тетрадката не сочи с пръст. Там си ти. Там споделяш. Силно подкрепям практиката на воденето на дневник или просто писането от време на време някъде, с цел отпускане на напрежението още повече, че според психологическо изследване 2 от основните причини, за справяне със желанието за самоубийство в ранно-юношеска възраст са воденето на дневник и занимаването с някакъв спорт, пък бил той и танци.
Но да се върна на книгата. Историята разказва за социално неловкия (леле, това в превод колко странно звучи) Чарли, който започва първата си година в про-гимназията и нещата не могат да изглеждат по-объркани и нелогични. Сега му се налага да търси мястото си някъде, където като че ли никога не би паснал. Всеки знае колко трудно е да бъдеш себе си в гимназията, когато всичко там ти потвърждава, че да си себе си не води до нищо друго освен да те сметнат за "загубеняк", а с такъв етикет успех ти желая през останалите четири години.
Романът обръща внимание на това какво е да запазиш себе си в обстановка, в която хората всъщност не искат истинското ти аз, те искат това, което на тях им харесва - те искат да си техен приятел, а не гадже; те искат да са ти гадже, докато ти искаш да си им само приятел, но не можеш да ги нараниш, нали така? Ето защо се съгласяваш с всичко. А какво се случва когато човек се съгласява с неща, които са против неговата природа? Започва да губи себе си.
Когато не знаеш кой си - очакваш другите да ти кажат. Но те винаги казват неща, които само на тях им харесват.
Много мразя, когато някой ми каже "бъди себе си" - ако трябва да е така, то би трябвало да идвам на работа с ярка туту поличка, клин на дупки, раздърпан потник и коса в поне три цвята. Но това няма да се хареса на никого, нали? Кой би те взел на сериозно тогава? Всъщност хората не искат истинското ти "аз", хората искат това "аз", което на тях ще им допадне. Можеш да бъдеш истински себе си само с хора, които те приемат такъв какъвто си. Приятелите на Чарли - Сам и брат й са точно такъв случай. Те знаят, че той е срамежлив, че му е трудно да се отпусне, да се впише, но той е лоялен, той вижда неща, но не се възползва от тях, не съди хората заради тях (точно заради това много ми прилича на човека, на който пише писмата). А гимназията може да бъде един огромен Ад без приятели. Единственото, което не ми харесва относно героя на Чарли навярно беше в това, че той наистина, докато се "вмъкваше" в новата си компания, правеше неща, които те си позволяваха - като дърпането на джойнт. Не съм против идеята да се опита от всичко в тоя живот, но от всичкото което имах честа да науча за героя по никакъв начин той не ме накара да вярвам, че е такъв тип. Той просто искаше да намери мястото си - всички го правят, окей и аз ще го направя. Не харесвам герои, които опитват да видоизменят себе си, заради други. Да, нормално е да има художествено здравословна градация, но това ми биеше по-скоро на деградация. Обичам герои, които отстояват своето от-до, само дето при Чарли той все още се мъчеше да разбере живота как може едновременно да е щастлив и нещастен и няма как да очаквам подобно нещо от него - героят буквално расте и се видоизменя пред очите на читателя, а оформянето на личност е дълъг и труден процес, който вярвам отнема повече от 216 страници.
Любим момент от книгата ми е историята на сестра му и гаджето й, който въпреки че е малко по-чехъл в един момент бива изваден извън кожата си до толкова, че я удря жестоко. Силна беше сцената просто защото тя след това отново го прибра при себе си и докато Чарли се мъчеше да разбере защо си го причиня, отговорът на сестра му беше: "Приемаме любовта, която мислим, че заслужаваме". Ако мислим, че това сме заслужили - това че получим. Защото както се казва дори в Библията, за да можеш да обичаш някого първо трябва да се научиш да обичаш себе си. Ако смяташ, че недостоен за нещо повече си готов да се примириш и с малкото, което имаш.
Но да се върнем на гимназиалния живот. Признавам, че винаги ми е било трудно да оценя радостта от него, за която всички ми говореха с такъв ентусиазъм едно време. Мразех как хората се държаха така сякаш са ужасно важни и сякаш осъзнаха какво се случва, когато си нямаха ни най-малка представа от ставащото, но най-много мразех как си играеха на възрастни. Преди е било така и навярно още продължава. Защото никой от хората, които познавах тогава са същите сега. Преди беше лесно да се преструваш на каквото пожелаеш, защото целия живот е пред теб, а сега нямаш този лукс. Защото в гимназията всичко като че ли беше за момента и всеки момент се превръщаше в история, а всички ние бяхме безкрайни.
Оценка: 3.5 - изненадващо добра;

Трейлър към филма: 

В-Н-И-М-А-Н-И-Е! 

Следва спам от снимки, гифчета и цитати! 

 Лин